~ упражнения по изчакване ~

отдавна не вярва в приказки
но една се повтаря –
щом си отвори очите
и тя се размърда под одеялото.

топло е между телата им.
от сътворението насам
и от акта на сътворението
светът се събужда.

но той продълважа да търси
своята си приказка,
а тя да го среща
в съня си.

~ in memoriam ~

 

Бях до теб

когато светът се сведе

до разходки към асансьора

и обратно. Плановете за деня

касаеха дали обядът ще е

вкусен. За вечеря си знаеше,

че ще е нещо купено. Като докторите,

които идваха срещу пари до леглото ти. Две-три думи

и смяна на чаршафите. За повече нямаше сили.

Но ти не се изплаши. Нито им се сърдеше.

Ден след ден

те намирах,

губейки те.

В болничната стая,

ти лежеше с тъмен поглед

забит в бъдещето като карфица.

От време на време пускаше по някой майтап.

Картографията на живота ти ни служеше

за диагностична стенограма срещу набезите

на неизбежното. Свирепото бъдеще.

Гадното настояще. И носталгичното минало.

Защо миналото е винаги носталгично

и обетавана територия, където бихме се върнали?

Спомняш ли си, когато …

Виждала ли съм еди-кого си …

Защо най-добрият ти приятел

не е наминавал след развода си

и загубата на апартамента и детето

в полза на бившата? Сигурно му е

много тежко. Непосилно дори.

Аз кимам с глава,

без да искам да ти кажа, че алкохолът

го е раззял. Заедно с парцалите му.

И страхът му от смъртта ти е в пъти по-голям

от желанието му да те види.

Няма по-голям кураж от това

да гледаш дните право в очите, без да мигаш.

Клепките натежават, спомените също. Везните отчитат,

неумолимо прецизно. Краят и крайностите. Смислените

неща и безсмислиците. Верните симптоми на неверните хора.

Когато вече няма просто причина да си затваряш очите и да не

си признаваш неизбежното. Благословени са вярващите.

Хората с дух в себе си, още повече. Инатът за живот е по-силен

дори от смъртта. И все пак би трябвало да е приложен с вкус.

Ден след ден

те губех,

намирайки те.

И когато дойде позвъняването, аз бях на работа,

В момента когато ти вече не беше ти, грееше слънце.

Поставих слушалката обратно, нахлузих якето.

Все нормални, ежедневни неща, в супер ненормална

ситуация.Вече нямах сили дори да плача. Като робот

излезнах от офиса, качих се на тролея, потеглих към

болницата. Подписах документите и гледах докато

те изнасяха към моргата с бяло покривало. Заедно

взехме решенение да дарим органите ти. Живот за

живот, ми каза. И аз се съгласих.

Ден след ден

те намирах,

губейки те.

Ден след ден

те губех,

намирайки те.

От сега нататък единствено

мога да гледам живота право в очите,

без да мигам.

~ флашбек ~

Цял ден сгъвах себе си –

по ръбове

по купчинки

и по цветове.

Спрямо материята на усещането

коя точно искам да бъда утре.

Неделята се изниза.

Есента тихо ме връхлетя.

Заклокочиха злато и мед.

Кестени се стрелнаха към земята

като отдавна забравени спомени.

Вечерта пристигна неканена.

Поканих я на трапезата.

Понеделниците поне

ми принадлежат –

се утешавах скришом.

Несгъваемото в мен

винаги си бил ти.

~ за едната нощ ~

маса с ъглово разположение някъде в Центъра

неонови надписи и роза във вазата
той отпива бавно глътка по глътка от бирата

и не сваля поглед от мен, докато си свалям палтото
чака ме да се приближа с походката на жена

която знае с кого ще прави любов довечера

но се прави че не забелязва следите които
преди две нощи е оставил по кожата
докато три поколения индианци ни наблюдаваха
от плакат на стената и филмите които режисира за тях

подскачаха в съзнанието ми като гумена топкa
оттласкваща се по ръба на тротоара
на някаква улица
.

но тази вечер е нова, носи друго очакване
за повече огън зад мислите и по-малко мълчания
и аз рикоширам от грижите на деня в ръцете му

приземявам се стоплена, заземена и тлееща
косата му е шампоан, виелица и меки възглавници
пуловерът му се смъква както падат в битка героите
очите му шарят като шпиони по кожата
а пръстите борят наново същите копчета
устните му са топли, без да парят особено
и когато награбва ме, без да ограби душата ми
чупката в хълбока счупва представите
за едната нощ и цената за нея
вдига се, сваля се.

и на плитко

със свръх-токчетата
и свръх-миглите
на свръх-жена
в очакване
някой богат мъж
да й се върже
на плиткоумието.

рибата, казват,
кълве и на плитко.
дълбоките води
давят.

~ в торбичките – студ ~

пазарната икономика
на кварталния пазар
се продава

един я мери в мандарини
вторият ти предлага картофи
трети псува
липсата на промоции
в жените
преминаващи
без да купят.

четвъртият
– най-мъдрият –
пуска чалга
безплатно.

~ в кошарата ~

в чуждото чудо
не се оглеждай
гримът се оправя
в собствените
навици.

начервените кокони
и те си имат празници.
твоят обаче
не почва и не свършва
с огледалото.

а може би трябва
малко повече постоянство
и застояване под лъчите
на самовлюбването
на самополиването
на самоопрашването.

слънчевите зайчета
навремето
и те са били
само зайци
от пух, прах и сънища.

и сънищата
на пух и прах
отново раждат сънища
за снежен пух
и звезден прах.

~ все за нещо ~

все за нещо псува
бие с юмрук по масата
развилнява момченцето
в себе си, обидено на света.

разговаряме в късни доби.
дават поредния мач по телевизора.
сглобяваме счупеното
с години.

тегля бира от хладилника,
плащам си сметката.
дори го прегръщам
преди да си тръгна
с цигарите.

но никога не успявам
да го измъкна
от будката
за денонощна тъга.

~ двама са ~

двама са
и явно им е за първи път.

вървят толкова бавно
че почти се докосват
смеейки се.

разминаваме се –
веднъж на отиване,
веднъж на връщане.

за мен
до и от денонощния.
за тях, все още крачейки
заедно към нощта.

* * *

~ женското в мен ~

* * *

така душевно нисък
и душевно плешив,
на живо
как да те сънувам?

* * *

говори ми за цветето
чуди се как ли го галя
женското в мен
безцеремонно
посажда корени другаде

* * *

да си поет
е като да си свалиш гащите
насред площада
и всички да гледат,
отбелязва многозначително.

гледам го само аз
но нещо не го виждам
от толкова много статуи
на члена му.

* * *